църква Благодат

« назад към всички статии »

Бог в българската поезия - Стоян Михайловски

11.08.2015Автор: АдаптиранаКатегория: Всекидневно християнство
Бог в българската поезия - Стоян Михайловски

Френският лицей в Цариград и после образованието във Франция дават на Стоян Михайловски (1856 – 1927) широка начетеност. Той работи като учител, съдия, адвокат, висш чиновник. Популярен е най-вече с басните си и като автор на химна „Върви, народе възродени!“

Младите му години минават с борбата на предосвободителната епоха, а зрялата възраст - с колебанията при новите условия. Връстник на Вазов и Величков, той, макар в рязко различни форми, все пак носи техните рани на времето и е третият в тройката на българската литература в първите десетилетия след Освобождението.

В религиозен аспект е "носител, като Вазов, на "онези висши истини, що вековете предават на човешкия род като залог за щастие" (Съч. с. 13), ... Опърничав към действителността, особено българската, към която отправя епиграми и афоризми, той благоговее всъщност пред светлото и безкрайното. Не са случайни думите му: "Аз вярвам в светло свръхсветовно битие, чист идеал не е за мене сън лъжовен" (там, с. 13), макар този идеал да се мени или по-право да не е определен в страниците на поета и общественика. (Васил Пундев)

Въпреки че според литературните критици "Бог не е постоянна или последна станция за Михайловски, а момент от неговото духовно скитничество", някои от произведенията му носят чисти християнски прозрения и преживявания. Най-известното от тях е написано по думите на Христос на кръста "Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил":


Лама Сабахтани!

 

Тежи ми, Боже, кръстът на живота...

Духът ми скръб обхваща, гина веч...

И виждам Те на Твоята Голгота,

и шепна твоята безсмъртна реч...

 

Живях в тълпите сам - не ме разбраха.

В мен всичко светло, всичко в мен добро -

раздадох го. Душата ми обраха,

оставиха ми черното тегло...

 

Посях любов, пожънах срам, вражди.

Напущам веч световните стъгди -

И в теб подирям, Господи, подслона...

 

Тъй ястреб, от ловеца повален,

издъхва в някой кът усамотен,

с очи обърнати към небосклона!

 

БОГ И ДОБРОДЕТЕЛТА

БАСНЯ 

Яви се Добродетелта пред Бога

и каза Му:

- Напразно ходя, Боже, по света,

напразно проповядвам обновление; не мога

души заспали да пробудя, мрачни умове

да осветля! И мойте трудове

За да не сгинат без следа, на мене

е нужно мощно подкрепленье!

-          Върни се между земни племена и родове,

отвърна Господ… Давам ти другар. Той се зове

„Търпенье!“