църква Благодат

« назад към всички статии »

Бог в българската поезия - Асен Разцветников

30.07.2015Автор: Петя НаковаКатегория: Всекидневно християнство
Бог в българската поезия - Асен Разцветников
Тази статия е взета от блога на автора с нейно разрешение, където е публикувана под заглавие "Асен Разцветников, код оранжево и други".

В ден като 30 юли, код оранжево за цялата страна, звъни телефона и чувам молба: „Прочети ми малко от Асен Разцветников“.

Всички търсим начин да се скрием от жегата, но старият ми приятел не излиза по принцип. Не му е възможно от една година. Вадя томчето от библиотеката. То, между другото, е негово собствено. Завеща ми го, когато щеше да умира. Не помня кой от всички пъти. Когато моят стар, странен приятел е растял, на мода е било това поколение български поети, които за последно са могли да изразяват някаква вярва в Бога. Тези поети са измрели в годините, когато другите започнали да строят светлото бъдеще.

Разхлаждам моят приятел с любимия му поет, четейки по телефона, и код оранжево нахлува вътре в стаята. Спорим дали Разцветников се побира в понятието „вярващ човек“. Моето твърдение е, че не знаят към кое течение да го причислят – романтик ли е, символист или реалист, пък ще влезе в понятието „вярващ“.

Чета и коментираме. Преминах набързо първия период на Разцветников, когато оптимистично подменя старото слънце с ново:

със капки кръв и ален крем

ний ново слънце ще запалим

и морни възнак ще умрем.

 

Новото слънце на поета е разбито в Септемврийското въстание и вече никога не му изпраща обнадеждаващи лъчи. Зачетох нататък, когато Исус е описан „с огромната светла душа“ и проследих душевните бури на поета. Те минаваха през признанието:

 

О, аз плащах със кръв, дето тъпках ти волята Божия,

дай ми край и прости – аз не знаех тогаз, че греша:

дето тръгнах без Теб и възлюбих до смърт невъзможното –

и погубих самин свойта дива и чиста душа.

 

Но тази бегла надежда и желание за душевно помирение не се задържат дълго. Безмслието го завладява. „Повлиян е от събитията, - счита старият ми приятел. - Разцветников преживява тежко погрома на въстанието, заради спор излиза от комунистическата партия и обича 30 години жена, която за това време го удостоява с една целувка. Вероятно е бил следен от Гестапо. Не може мислещ човек да не си зададе някои въпроси.“

„Днес бихме казали, че е обикновен смотаняк, - смятам аз, - с трагично светоусещане по рождение. Просто си е такъв.“

 

Не виждам разум в тоя свят.

Не знам защо си ме изпратил,

не знам кому дойдох да кажа

Как теменугите ухаят

и твоето небе сияй.

 

Аз смятам, че се обръща към Бог, защото най-вероятно така са го учили по вероучение. Така се прави, като си безсилен срещу събитията. Напъваш се да намериш смисъл, и от усилието се раждат душевни искри:

 

Под твойте удари отхвръкват

като под кремъчно огнило

искри от моята душа.

 

И аз изтръпвам и умирам,

и светя тихо и не зная:

да те проклинам ли, или

 

– през сълзи да благодаря.

 

Днес парадигмата е друга. Няма система, няма авторитети, още повече – висши същества. Всеки е грабнал живота в ръце и ако трябва да спори и да се сърди на някого, трябва да го направи със самия себе си. Може би в този съвременен смисъл ми прозвуча следното:

 

Светът е засада. Светът: безутешния, пустия.

Светът е грамдна, светът е безумна индустрия.

 

Ний всичките хора, които сме малки, жестоки чудовища,

залегнали в дупки и плюшени малки леговища,

 

ний, всичките хора сме мънички, живи бутончета,

а наште сърца – пирометри и наште душици – балончета.

 

Върти, Сатана, свойте съскащи змии-трансмисии!

 

Ако го беше писал някой сега, нямаше да добави Сатана и трагизмът щеше да е непоносим, носен от едни човешки плещи! Но в случая отново има по-висша сила, от която зависи човешката съдба.

„Кой ли вярващ не се е съмнявал, - коментира моят приятел. - Човек спори и обвинява Бога само ако вярва в него. Не се сърдиш на бездушен камък, а на живо същество. Питаш защо не проявява доброта или не виждаш добротата Му само ако вярваш, че е добър. И ето го примера:

 

Защо си запалил в сърцето ми земните жажди и трепети?

Защо ме доведе ти тука из тихите пазви на степите?

 

Аз отстъпих малко и се съгласих, имайки предвид дългогодишните религиозни преживявания на коментиращия. Като казвам, че е стар, наистина е стар този мой приятел. След това в интернет намерих извадки от дневник, за които се твърди, че са писани от Разцветников и се пазят в музей. Там той коментира: "Пътищата на Бога са неизповедими и аз не зная как той ще осъществи това свое наказание, но непоколебимо вярвам в него, защото няколко пъти в живота ми, пред моите очи, тежестта му се стоварва върху престъпници, които се смятаха неприкосновени и неуязвими - като например убийците и клеветниците от 1923-25 и 1941-44 година." (http://liternet.bg/publish9/r_pencheva/moeto.htm)

Но в крайна сметка кой от двама ни е прав се решава от личното преживяване на всеки читател със стиховете на големия български поет Асен Разцветников. Ето някои от тях, свързани с темата на спора.

 

И МОЯТ народ е ранен.

 

И свети до него секира –

Тя свети и грей от кръвта.

Земята дими и умира,

и птиците падат в нощта.

 

Вали тишина и забрава.

И в мрака, безкрайно дълбок,

Издига се вопъл сподавен:

 

„Тук има ли някъде Бог?“

 

 

ТИ, КОЙТО забравен на кръста мълчиш,

Исусе със тъжните, сини очи,

 

Исусе с огромната, светла душа.

 

Ти нявга с камшика, разсърден и пламен,

Търговците срамно изгони из храма.

 

И после възлезе, ранен, на Голгота,

Със прошка на устни и нежен и кротък.

 

Ти беше забравил вековната мъдрост,

Наивнико светъл със русите къдри.

 

И днеска ти виждаш и ясно ти става –

че има забава, но няма забрава:

 

търговците, що ги изгони ти срамно,

изгониха днеска пък тебе из храма.

 

А ти не продумваш, ти тъмен мълчиш,

Исусе с дълбоките, тъжни очи,

 

Исусе, с огромната светла душа.

 

 

 

И МЕН ми е тъмно и страшно. И в мойта душа е

пустиня.

И аз, о нощи, онемявам пред вашите погледи сини.

 

И аз съм готов да повярвам, че нейде високо в

небето

седи дядо Господ на трона със гняв и със милост в

сърцето.

 

Да падна и тихо да шъпна пред старите, шарени

куни,

и тях и светото разпятие с тръпни уста да целуна.

 

Да взема причастие ало и жертвено тяло Христово,

със тихата вяра, че нявга той пак ще се върне отново.

 

 

 

СЪС НОКТИ и зъби възлязох. След мене кръвта ми,

о, Господи,

кръвта като наниз от въглени, грей низ рудини и проходи.

 

Ония, които обичах, спят мъртви там долу във

бездните

и ето ме: сам посред пропасти, камък, безбрежност и ледници.

 

Назад ли? Напразно. Не мога. Ще падна без сила

сред урвите,

а страшно е сам под звездите, под вечния купол и бурите.

 

Защо си запалил в сърцето ми земните жажди и

трепети?

Защо ме доведе Ти тука из тихите пазви на степите?

 

 

 

АЗ НАВЕДОХ глава. И разбирам, о, Господи, всичките:

леопарда ударен на смърт и свален във степта,

и цветеца, що дига в пустинята жълти езичета

и задъхан зове, и умира за капка вода.

 

Аз разбирам чудаците, с длани и бузи посърнали,

и очи, де пожари и спомени страшни горят.

Аз разбирам безумната майка, над гроба прегърнала

мъртво чедо, с иконка и наниз от пламък и цвят.

 

Аз съм сам – бедуин: и трептя в пустошта, неизгледната,

дето идат със рев ураганът и жълтата смърт,

аз съм бледен моряк, който пей и потъва във бездната,

стиснал снопче коси и пиринчено кръстче на гръд.

 

И разбирам: че моята гордост и мъдрост, и книгите –

то бе, Господи: пламък в блатата и пролетен дим

и че тук: във нощта, във снега и над бездната зинала,

само Твойта ръка – само Ти ми оставаш един.

 

О, аз плащах със кръв, дето тъпках ти волята Божия,

дай ми край и прости – аз не знаех тогаз, че греша:

дето тръгнах без Теб и възлюбих до смърт невъзможното –

и погубих самин свойта дива и чиста душа.

 

 

 

НЕ ВИЖДАМ разум в тоя свят.

Не знам защо си ме изпратил,

не знам кому дойдох да кажа

как теменугите ухаят

и твоето небе синей.

 

И тъй е тъмна твойта воля,

и тъй с десница ти отнемаш

това, що дал си ми с левица,

че в тая безпределна вечер

аз мълком спирам и се питам:

 

не си ли ти безумен сън?

Не си ли само: празна вечност,

а твойто име: горък стон,

изхвръкнал в мрака из душите,

чиято кръв тече в света.

 

 

 

НОЩТА шуми с крила над планината.

Снегът на бели гроздове вали.

И сгушен мълком дебне светъл вятър

там в меките, люлякови мъгли.

 

Стоя. Насипва. Цял потънах вече –

главата ми остава само вън.

И знам, че туй е сетната ми вечер,

и тоя сън – последният ми сън.

 

И знам, че няма връщане оттука,

но чакам пак и тръпна във нощта –

и в моя взор, заключен в ледни куки,

пак грей любов и жажда през леда.

 

И ето: виждам сребърна одежда

и златен кръг, и румени страни -

и сам Христос над мен глава привежда

и буди ме и шепне ми: „Стани!“

 

Стани и пей – душата ти е млада,

вземи, що сляп отмина във света:

небето, зноя, синята прохлада,

ръцете и засмените уста.